Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2008 13:30 - Два разказа
Автор: anubhis Категория: Изкуство   
Прочетен: 2229 Коментари: 4 Гласове:
0



от един мой любимец:))

насладете се:))


КОЛКО РИБЕШКО Е ПОД ВОДАТА, КОГАТО БЪЛБУКАМЕ ДВАМИНА

Слънцето тихо се изкикоти в своя палав сън. Сънуваше за пореден път един и същи сън. То обичаше да сънува, когато не бе на работа. Когато не бе на работа, всъщност обичаше да домакинства. От домакинстването, най-много обичаше да пече курабийки. Нямаше проблем с печенето, а с курабийките. Винаги изгаряха на непоносимата топлина на печката му, тип самиздат „Свръхнова G-2000 градуса на сянка”. Курабийките ги замесваше от свободен водород, който безгрижно си щляпаше из небитието на битието на Космоса. И винаги изгаряха тези курабийки. Бе готов да даде мило и драго, само за една тава добре опечени, но неизгорели курабийки.
Баба Звонка не обичаше слънцето. Винаги й ставаше зле, когато то пече ли, пече и всичко живо се крие под дебели и тлъсти сенки като депутатски портфейли. Избягваше го винаги, когато можеше като млада мома от тъмен грях. Но тя умееше да пече хрускави и вкусни курабийки. Без да ги изгаря и с лъскава глазура от белтък, изтръгнат майсторски от яйцата на кокошките й. Майсторски изтръгваше от дупетата на кокошките и самите яйца, но това е друга история. Баба Звонка продаваше курабийките и събираше пари за слънчобран. После реши да не си купува слънчобран, а климатик. Една модерна джунжурия, която окачваха на стените, където до скоро бе висяла семейната икона и която духа на хладно. Баба Звонка бе съвременна баба и ги разбираше тези неща.
А Слънцето продължаваше да се кикоти в съня си. Защо, и то самото не знаеше, но му беше весело. И сънуваше ли сънуваше. Баба Звонка също сънуваше, но не се кикотеше. Тя сънуваше дядо Дойчин като млад, със засукан лъскав мустак и весел поглед все вторачен или в очите й, или в пищната й пазва. Бяха се запознали на градския пазар. Той - левент и гръмогласен продавач на арпаджик, тя надарена девойка със сведен поглед и цръкнали под роклята й ненки. Не носеше тогава сутиен, защото бе пак много горещо, но това не й правеше впечатление. А и сутиена бе все още градска измишльотина за префацунени градски госпожички с бледа кожа и още по-бледи мисли на фона на ярко начервените си свити зурлички. Баба Звонка тогава мигом се влюби в него. По-скоро в гласа му. Един такъв силен и първичен, като това, което кара всяка жена да се буди понякога нощем сама и в потни помисли. Той, май първо се влюби в пазвата й. По-скоро в замайващия ритъм на полюшващите се гълъбици в нея. Но после опозна й очите й. Тогава тя нямаше перде на очите си и гледаше ясно и чисто. От този остър взор не избегна и слабото му, но жилаво тяло. А и отзад си го биваше. Не беше като съседа бакалин с тлъстите месища на задните си части, който недвусмислено й правеше някакви неприлични предложения за уединение и интимно усамотяване в склада на магазина му между каците с кисели краставички и купчините прясно зеле. Това го помнеше много ясно и също така ясно го сънуваше. Не помнеше в детайли какво стана след това. Не пред сергията, а за това, което стана когато заживяха заедно зад нея. И винаги се събуждаше от тази неяснота.
А Слънцето винаги се събуждаше от съня си с ясната мисъл, че е сънувало нещо хубаво, но не за курабийките. И докато разчесваше парещите си лъчи за поредния работен ден, то си мислеше с усмивка, че наистина – колко рибешко е под водата, когато бълбукаме двамина. Може би, защото винаги бе само… 




С ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД РОБЪРТ ШЕКЛИ


ЛЮБОВ
Дъждът падаше бавно и лениво, почти отчаяно. Валеше вече втора година. Небесата бяха се продънили от този небесен плач. Но намираха сили и упорство в себе си да продължават с тази мокра агония. Мъжът седеше прегънат в дъното на стаята до стария скрин и също плачеше. С не по-малко отчаяние от дъжда. Вече трета година. Но бе плакал толкова дълго, че вече не помнеше, кое бе първото – дъжда или неговия плач. Вече не знаеше защо плаче. Може би плачеше от умора. Бе се уморил да плаче, но не може да се спре. А и не искаше, защото не знаеше какво друго да прави. Така двамата с дъжда продължаваха тази симфония на отчаянието и безотрадната умора.
Дъждът обаче не бе уморен. Той обичаше да пада върху човешките същества като мрачни и незатихващи спомени. И винаги се удивляваше на хората. Те живееха в настоящето, но все с поглед в миналото. В собственото си малко и невзрачно минало, което за тях обаче бе по-голямо и от най-големия океан. Той, творецът на най-големия океан не можеше да проумее как едно малко нещо като човека е способно на такова голямо самомнение. И гордост. И предразсъдъци. А когато човекът понякога пускаше вода през отворите на главата си, тя не стигаше и за една локвичка. Хората обичаха да живеят в миналото си, да го галят, да го преживяват, да му се наслаждават, да го обичат, да му се отдават с почти любовна извратеност, дори и когато им причиняваше болка. Тогава, пак започваха да пускат по малко от скромните си запаси от вода. По скоро сълзяха като пресъхващ ручей. Тези същества обичаха да страдат. Поне повечето от тях. Ако не можеха сами да страдат, причиняваха го на други. Но дъждът плачеше по други причини, а не заради хората. Просто, той не можеше да прави нищо друго освен да плаче. Като… някои хора.
Един ден, плачещият мъж с недоверие видя, че дъждът е спрял да плаче. На небето дори се прокрадваше някаква забравена светлина, която обагряше заоблените краища на облаците в различни цветове. От изненада, той забрави да плаче за миг, пое си въздух и установи, че дори не хлипа. Разтърка зачервените си и подпухнали очи и отново погледна нагоре с очакването, че спрелият дъжд е бил само мираж и сега отново ще види как той бавно и лениво, почти отчаяно продължава да пада надолу върху покрива на къщата му, върху неговата самота, върху неговата болка и отчаяние. Но миражът се оказа истина. Облаците се разпарцаливиха още повече, раздалечиха се като скарани съпрузи и светлината се засили. Стана още по-ярка и силна, почти заслепяваща след дългото й отсъствие. Очите му, отвикнали на слънчевите лъчи, подозрително се присвиха. В тях се прочете и недоверие, и надежда, и болка. Престаналият да плаче мъж бавно се изправи и изстена. Плачът бе обезсилил тялото му, бе отнел силите му и сега пристъпваше колебливо и бавно като току-що прохождащо дете.
Дългият дъжд вече бе станал само спомен. Влажен, мрачен и почти нереален спомен. Мъжът ходеше все по уверено, очите му отново искряха, тялото му бе пълно с живот и желания. Скоро срещна една жена. Поредната жена в неговия живот. Тя бе млада, красива или по-скоро чаровна и като че ли изпълнена с онова особено вещество, което кара мъжете да полудяват и да вършат щуротии като палави и безгрижни деца. Не вярваше, че тя ще го забележи, но тя го забеляза преди него. Там на улицата, сред хаоса и миризмите на големия разлагащ се град. И му се усмихна. Той вътрешно засия, но типично в негов стил реши, че може би греши и тя се усмихва не на него, а на онзи дебелия баровец зад него със скъпия си външен вид, миришещ на пари. Баровецът обаче изобщо не й обърна внимание и подмина, забързан по своите важни баровски дела. Тя пак му се усмихна, а той изхълца вътрешно от вълнение и трепет. Реши да се стегне и да се държи като мъж, който никога не плаче и приема по-спокойно тези неща. Поне външно за пред нея, за да не реши тя, че е поредния мухльо. И опита нещо, което отдавна не бе правил – усмихна й се на свой ред. Тази усмивка, забравена и напрягаща отвикналите мускули на лицето му я плени. Защото вътрешно той се смееше неудържимо от радост и щастие. Някаква особена замая го обзе. Когато дойде на себе си, разбра тя как се казва, къде работи и че тя се е влюбила в него от пръв поглед. Вече знаеше как изглежда голото й тяло, как тя се люби и как тупти сърцето й под малката й стегната гръд. И отново се потопи в тази замая на отдавна забравеното и отминало чувство на любовно щастие. Така ден след ден и особено нощ след нощ, защото дните бяха тежки и бавни и безкрайни без нея, а нощите къси и пълни с любов, нежност, голи потни тела и искрен смях от споделени радости. Така си вървеше времето безоблачно и слънчево, жадувано и отдавано, неусетно и безкрайно. Той бе един щастлив, неплачещ мъж. Плачът също като дъжда бе станал един нереален далеч спомен от живота на друг човек.
Мъжът заспа отпуснат и доверчив на голата гръд на любимата жена, с която до преди малко бе правил любов. Потта още не бе напуснала телата им, когато той неусетно задряма под ударите на сърцето й, успокояващо се след бесния бяг на любовния адреналин на желанието. Тя влюбено го изчака да се унесе, нежно и леко го погали с целувка по лицето и бавно и внимателно се надигна. Отиде до стария скрин и като се обърна, за да се увери, че той спи, тихо отвори скрина. Там още предния ден бе скътала своя подарък за него. С почти любовно движение тя погали подаръка. Това бе една дълга сребърна игла с красиви орнаменти в единия край. Другият бе леко тъмен и някак си загадъчен. Този край тя бе топнала в една специална отвара, чиято рецепта наследи от баба си. Последния и най-скъп подарък от старата жена. Това бе най-силната любовна отвара. Една капка от нея причиняваше бавна мъчителна смърт. За нея нямаше антидот, нито лечение, нито спасение. Но, в един свят като нейния на вечност и щастие, на безсмъртие и безтление, какво друго може да даде една истински любяща жена на своя съпруг. Само най-ценното и най-скъпото – бавна и мъчителна смърт. Жената решително вдигна глава, стисна в ръката си иглата и се запъти към спящия мъж… 

Автор-КРАси КРАев



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. gothic - Сватя, усмихваш!
27.10.2008 13:52
Сватя, усмихваш!
цитирай
2. anubhis - свате,
27.10.2008 13:59
не аз-автора,автораааа:))))
цитирай
3. lilims - привет!
27.10.2008 14:01
талант,стил...прекрасни разкази..
цитирай
4. anubhis - лили,добре дошла:))
27.10.2008 14:03
и аз това казвам:))
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: anubhis
Категория: Изкуство
Прочетен: 3415970
Постинги: 226
Коментари: 3483
Гласове: 10992
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031