2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Прочетен: 41462 Коментари: 90 Гласове:
Последна промяна: 11.01.2009 01:48
...Сбогом.
Изплаках сълзите.
Изтръгнах от дълбините на съществото си цялата затлачена болка, избликнала като устремен бързей...
Изтръпвах стотици пъти пред прага на надеждата, чакайки чудото на твоето завръщане.
Няма да има такова.
Имаш друга жена до себе си. Разбрах го.
От тук насетне моето чувство преобърна посоката на изпращаната от него безспирна енергия.
Посърна.
Прибра се – като мимоза, навътре, към сърцевината на своята същност, да ридае само, непоискано. Но не и озлобено. Не.
Щом като няма шанс за взаимност, няма ответна ласка, щом като протегнатата ръка не е желана, щом като моята обич е повод за досада, а не живителен балсам за душевните пространства на обичания, щом като няма отражение на моето чувство в огледалната същност на истинската любов, то остава вътре в мен.
Не се понася по мътните води на Реката на забравата - Лета. Напротив.
Остава.
Като затворена малка русалка в мистичните лабиринти на морска раковина.
Като нежна рапсодия, съхранена в пещерата на сърцето.
Като един протяжно-красив напев на тайнството, наречено любов.
Която, макар и едногласна, е достатъчно жива и пее Одата на Вечността.
Тя остава - заключена. В рафтовете на спомена – незагасяема.
Тя заема своето достойно място, там, където няма да бъде повече пусната навън.
Понякога, когато заридае в ядрото на споменната същност, някоя изтъркулила се сълза-издайница ще запее плахо водещата тема на нейната симфония. А тя бе с полифоничната красота на предкласична фуга, носеща сдържана мъдрост, сбрала антагонистични на пръв поглед мелодични съчетания, които в цялостното си звучене превъплъщават многогласните нюанси на съществуванието...
Сбогом, моя любов.
Благославям те – да си обичан, да туптиш в пълноценното измерение на живота, който ти си избрал.
Уважавам избора ти.
Уважавам решението ти.
Уважавам обичта ти към друга женска същност.
Уважавам пътя ти.
Знам, че ще го следваш с достойнство.
Изпращам те не с проклятие.
Правя го с любов.
Васил Найденов - една стара, стара, вечна песен. "Сбогом, моя любов".
09.01.2009 01:04
"като мимоза, навътре"
"незагасяема"
Браво!
Добре си го казала.
Ако трябва да бъда откровена, не знам дали аз бих могла. Затова не питах и не исках да знам дали е подарил вече любовта си на някоя друга. Нямах силите да понеса евентуален положителен отговор..
09.01.2009 01:52
И толкова резониращ, като основополагащ за цялото ми съществуване, в този момент - на самота, снежно-леден повей /отвън и отвътре/ и неповикани сълзи - вледеняващи се след горещия си изблик...
Благодаря ти за разбиращото мълчание.
Всяка жена, истински обичала, може би е изпитала това, което чувствам в момента.
Благодаря ти за разбиращото мълчание...И за милото "цунк":)) Стопля:)) Връщам ти го! Макар моето да е твърде хлипащо:)...
Важното е как съм го почувствала...
Написаното бе на един дъх, така извират думите, които са искрени. Не съм се замисляла нито за частица от мига, това бе Песента на моето вътрешно сбогом - изпята на арфичните сърдечни струни...
Има ли значение как е изказана една болка...Има ли...
Сега го правя. Без повей от ревност. Дори ми олекна. Пъзелът се подреди. Имам достатъчно вътрешно благородство, неподправено, за да пожелая щастие - искрено, на мъжа, когото все още обичам...
Много млада си още...И аз преди нямах силите да търся подобни отговори. Сега не съм търсила, под достойнството ми е. Отговорът сам дойде. Това просто се случва...Когато му дойде времето...
Не очаквам нищо от никого, нито от този мъж - повече, нито от друг мъж /засега, а може би и доста време напред.../.
Наистина съм самотна. Но не моля за помощ. Просто изказах мъката си. Не знам дали начинът е прекрасен. Нито чакам помощ, дадена ми по прекрасен начин.
Може би изглеждам безпомощна. Но не съм.
Имам моята обич, моята вяра, моите устои, моята надежда за бъдното, макар и да не е свързана с този мъж, заради когото изплаках най-много сълзи през живота си. И изписах най-много слова...
Благодаря ти, анонимен нощен посетителю, всъщност поне си усетил топлата неподправеност на думите ми...
Затова и си взех куче:).... е има си някои недостатъци- досега никой мъж не ми е изяждал обувките:):):)
09.01.2009 09:03
и ще бъдеш, нали съм ти обещала:)
http://vbox7.com/play:b47e75bc
Наред с неприязънта ми към Васил Найденов и настървения му гейотизъм...
Като надсмиване над сапунките.
Мисля,че сме на едно мнение.
Я, как се обръщат чувствата.
Тоя най-бързо го прежали.
Успех в прежалването и по-натам.
Ако искаш вечна връзка, намери си някой да те води за носа.
А за неговото завръщане ще ти припомня, когато наистина много искаш едно нещо, ти го предизвикваш да стане. Но ... наистина...
В случая смятам, че всичко си следва търсения ход.
И така ще си най-доволна.
09.01.2009 23:34
Обичах те безмълвно, безнадеждно..
Изгарях и от ревност и от страст.
Обичах те, тъй искренно и нежно !
Дано те друг обикне както аз !
Може би си права, може този Някой просто върви по земния си път и ме търси...Точно такава, каквато съм, без да се опитва да ме моделира, да ме променя, да изтъква недостатъците и да ме манипулира чрез слабостите ми...Бих се променила заради някого, към добро, но не защото той ме заставя! Това е просто чудната метаморфоза на любовта, която е жива вода и която чакам като спасение...
Благодаря ти!
Шегата настрана, но аз дори и куче си нямам:) Имахме доскоро зайче, беличко, пухкавичко, много миличко, безкрайно добричкo и гушкаво, но беше ветеран, горкото, и се спомина на достопочтена възраст:)...Така че сега, освен дъщеря ми, която е дива тийнейджърка /почти, защото има още половин година до тийнейджърството:)/, няма кого другиго да си гушкам, но затова пък никой не ми яде обувките:)))
Поздрави!
Важното е, че съумях да опитомя болката си и да изляза от цялата абсурдност на ситуацията с тягостната нега на загубата, но не и на липсата на доброта и съпричастност. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че дори в мъката си се радвам за този мъж, дори не ревнувам. Няма смисъл, обратното е самоизяждане...Отдавна порастнах...
И дано не са много стъпките до..."онази врата", след която си казваш: "Не съжалявам, че живях"...Всъщност, и за това, което преживях напоследък - НЕ СЪЖАЛЯВАМ. То ще остане в спомена ми като чувство-метеор, безумно, помитащо понятията, нямащо време да се случи истински. Но мое. Не се отказвам от нито частица от преживяното.
Поздрави и да си прекараш страхотно Деня рожден!
Споделената обич - забравих какво е, години, години, много на брой, откакто упорито отказва да се приюти в живота ми...
Е, дано все пак ме навести до края на земния ми път:))
Съвсем загубих търпение, но все още диша надеждата, че ще я срещна. О, как няма да оценя щастието от споделената й ласка...Как няма...Но тя не идва. Поне засега...
Но след подобна искреност на думите ми, да приема, че звучат като подигравка...просто не мога да преглътна. Някак си се осквернява вложената чистота от мен.
Изпратих една обич - с добро. Какво означава "тоя най-бързо го прежали"?? Първо, не позволявам човек, когото обичам, да бъде наричан така, и второ - какво да правя, да си скубя косите с избраницата му, да досаждам и да ставам жалка. О, не. Никога. Съжалявам.
И бих помолила за уважение към акта на изпращането на една надежда. Заслужават го - и чувството ми, и този мъж.
Съжалявам, ако съм била груба.
Неразбраната и отхвърлена любов боли и дълбае душата. Но истински обичащият има силата да пожелае обичаният от него да бъде благословен със същата по сила и интензивност любов, макар и от друг човек, подобно на цитирания от теб стих.
Страдащата от неискана любов душа е ранима. Но и силна, достигайки до осъзнаването, че всъщност любовта е свобода, дори да пожелаеш светлина по пътя на любимия, път, в който теб те няма...
Поздрави.
:)
МОРЕ- един неизчерпаем източник на енергия, с която се зареждаме и пречистваме ,до гроб..!
Поздрав!
http://vbox7.com/play:e8eded40
Когато нещо си е отишло, можеш само да го изпратиш.
Особено, ако още не си е отишло от теб. Ще дойде и лошия нрав, стига да бъде предизвикан.
Винаги съм се спирала на истинското уважениее, а не по задължение. Не мисля, че ти е толкова скъп след всичко. Още повече, че целта ти е да го забравиш.
И нека той да си е виновен. Но е така.
Нито заради мона бих си изкривила мнението, нито заради някой друг.
Има хора, които не вярват в чувства.
Само това исках да добавя.
След като той е избрал друга, значи няма смисъл да го мислиш. Не мисля, че новогодишната нощ ти даде точно такъв повод.
Не смятам, че темата ме касае
моята мисия е извършена
няма сълзи, няма вина
останалото е това, което всеки си прави сам
Да, искрена съм, това си го усетил. Тези, които ме обвиняват в неискреност, може би самите те са такива и проектират собствената си неспособност да се себеизразяват чистосърдечно, приписвайки несъщестуващи грехове на другите...Не знам дали е точно така, просто интерпретация...
Както и да е.
Благодаря ти за добрите думи. Макар че точно "финес" ме натъжи доста. Мъжът, с когото мислено се сбогувах тук, тъй като на живо няма да имам тази възможност, ми каза преди време, че всъщност има много жени, красиви жени, с които е общувал, но аз съм различна, защото имам финес...Е, явно не е било достатъчно. Всеки има право на избор.
Полза е пресилено казано. Но всъщност е така. Какво имам предвид. Гърчещата ми душа премина през един невероятен катарзис. Изписах сигурно милиони думи, туптящи късове от моята обич...
Това са енергийни заряди, носещи невероятно сгъстената субстанция на едно истинско, дълбинно, променящо и помитащо остарели понятия чувство.
Не съжалявам.
Преминах през изпитание, което може би ми е било необходимо. Сигурно е трябвало да изплача толкова болка, за да пречистя вътрешното езеро на душата си - чрез изтичането на Реката на мъката, навън, към Морето на живота.
А там мъката се размива и чрез живителната солена вода, носеща кристалите на Познанието, придобива мантрична сила.
И се завръща - катализирала влялата се от различни душевни реки мъдрост, в сърдечните пространства - като благослов, а не като повод за нови болки...
Премина този кръговрат при мен. И се усещам пречистена...
По темата - да, така е. Изпратих този мъж с любов. И мисля, че се усеща, че е неподправена...
Не знам кой как го прави, кой какво може. Аз го правя така. А сега - сега беше най-изстрадано. Може би просто съм пораснала, за да имам силата да се разделям мислено така. За жалост, нямах възможност да се разделя на живо. Последната ни среща не обещаваше раздяла. Така било писано. Божа работа...
Отново слушам песента на Лили Иванова, с която ме поздравяваш.
"Целият живот е от мечти роден...
Ти за мен мечта си остани за цял живот.
Може би единствено така докрай ще бъдеш с мен..."
Господи, точно от това имах нужда...Точно сега...
Явно морските хора се разбираме безмълвно дори...
Благодаря ти!
Като зрял човек, приемам загубата. Това не значи, че пускам на воля лошия нрав. Всеки носи демона и ангела в себе си. Важно е да осъзнава това и да култивира душата да пристъпва осъзнато към избора на Доброто.
Да, избрал е друга, след като не сме се виждали от 3 1/2 месеца, нормално е. Явно не е искал да има връзка с мен, не е изпитвал чувства. Защо трябва да се съсипвам заради това, тежи, боли, гложди отвътре, ужасно е. Но има ли смисъл човек да се надява, да чака, да вярва, да е стоик дори в очевидната невъзможност?!...
Да продължаваш да страдаш и да таиш надежда, когато има взаимност, когато външна подлост, време, разстояние, обстоятелства стоят между двама, които се обичат, е напълно задължително - за човек, който уважава себе си и чувството.
Но когато другият прави осъзнат избор за нов човек до себе си, тогава да продължаваш да вярваш е равнозначно на духовно самоубийство. А аз нямам суицидни нагласи...От любов не се умира, и не би трябвало. Анна Каренина, Катрин от "Английският пациент" са отвъд понятията. Това е Любов. Там критериите са други...
А за това, дали думите ми са искрени или звучат като заучени фрази...Твое е правото да чувстваш нещата по своя си начин. Не ти оборвам мнението.
Но ако някой е надарен с чувство на емпатия, няма как да не усети дали думите ми са шаблон. Или са изпети от душата ми.
Всеки сам си прави нещата, да, повечето. Но има и външни обстоятелства, които не можем да променим...
Така е. Не всичко сами си правим.
Или, ако сме ги направили по определен начин, а не по друг, който страшно много ни се иска, значи така е трябвало...
Иначе - наистина се гордея с теб! Защото много храбро премина през болката и катарзиса след нея. А всеки катарзис пречиства и обновява сетивата. Напомня ми малко извечните митове за умиращата и възкръсваща природа - неотменим кръговрат, който ни показва, че с лошото не се затваря цикъла, че то винаги бива поправено, заличено, но не и обезсмислено. Как иначе бихме се "възродили" без него? И в този смисъл е ценно и нужно дори.
А ти си достатъчно интуитивна, за да извлечеш полза за себе си от всичко това. В духовен план.
Поздрави!
Не. Оказа се, че почвата не е била достатъчно плодородна, за да роди Цветето на взаимността. Имаше нещо, което ме притесняваше. Затова направих резкия завой, след което нямаше как да не страдам неистово...
Сега всичко си дойде на мястото.
Блестяща е препратката ти към митологията за възкръсването в природен план. Човешката душа е отражение на живота на Вселената - с Големия взрив, разширяването, черните дупки, свръхновите, белите джуджета, квазерите, стесняването, светлинната скорост, изкривяването на времето...Безконечността. Поривът към пространствата, отвъд...Способността на душата да пътува във времето...И да се възражда.
Смирено отронвам, след потока от болка, преминала през всяка частица от мен напоследък: "Така трябваше да се случи."
Поздрави - доста среднощни /както обикновено:)/ и на теб!
Този мъж не искаше да се вгледа в личността ми, интересуваше се само от жената в мен. И остана и без нея дори. След което бях готова да дам това, което иска, не заради криворазбрано чувство на реваншизъм, а защото аз обичах, а когато обичам, давам всичко...Той ме наказа, отричайки се от това всичко, защото не го искаше, дразнеше се от обичта ми. Не го виня. Дано той се е влюбил най-после, защото неистово бягаше от това и отричаше чувствата, като източник на най-заплетените проблеми...Дано е отворил сърцето си и е приютил една истинско случване между двама, най-после, защото доста години не бе го имал...Щом не съм аз жената, която пробуди нуждата от обич у него, нека друга да е. Но мисля, че аз бях "будилникът" за неговото измъкване от дълговечния сън на заблудата...Дано е било така. Дано с топлотата си, която не мога да прикрия и да имитирам, съм го накарала да си самозададе някои въпроси, изключителни по своята значимост за една човешка душа -
за смисъла на обичането, за взаимопривързаността, за отдадеността, за верността и взирането на два чифта очи в една посока...
Благодаря ти за думите, че и аз заслужавам такава обич. Сигурно. Щом мога да я благославям дори отстрани...
11.01.2009 22:11
към богат с любов спомен и за нова надежда...
Поздрави и горе главата!:)
Може би изплаканата мъка, след периода на невъзможна болка, горест и самообвинителни /както и обвинителни нотки/, уталожва в сърцето само кротко смирение, което е нежност, да...Днес прочетох едно от онези късметчета, които дават с кафето, ето какво пишеше в него: "Да обичаш, когато си обичан, е човешко. Да мразиш, когато те обичат, е жестоко. Да обичаш, когато те мразят, е велико."
Може би е така. Не определям моето чувство като велико. Но е достигнало до това ниво, да противостои на негативизма към мен. Когато човек съумее да трансформира неприязънта в позитивна емоция и да се постарае да я върне, като едно положително душевно послание, това е смисълът на истинската любов...
Поздрави!
Може би си права, по принцип. Но въпросният мъж ме превъзхожда, доста...Така че не би могъл да включи комплекс за малоценност. Няма как. Знае какво представлява. И по-скоро, от позицията на властелин на женските сърца и тела, не успя да преглътне моралната ми сила и отстояването на ценности, на които държа, не повече, отколкото на любовта си към този мъж, но все пак достатъчно, за да жертвам дори чувствата си към него, за да остана вярна на себе си и онова, което е свише... Самообвинявах се достатъчно, бях готова дори да пристъпя някои свои вътрешни норми. Ако той наистина ме уважаваше като личност, щеше да ме разбере. не го направи. Т.е. пак до известна степен не е успял да преглътне егото си...
А за споделената любов...Къде ли се губи, вече толкова години...:)
И все не губя надежда, докога ли...:)
А отпращайки една истинска любов, макар и едностранна, с добро, човек само пише в папируса на съдбата си и подготвя възможността за едно изстрадано щастливо случване...
Да, с любов е пълен споменът ми.
А надеждата, колкото и да е посърнала сега, я има...
Поздрави и ти благодаря за куража! Горе главата, разбира се. Няма друг начин...
Нито ме познаваш, нито знаеш за любовите ми, какви са били и колко са траели...
Това е третият мъж, когото обичам истиснки. За 38 години май не е толкова много, имайки предвид, че 15 години съм била с бившия си мъж и известно време след развода близо 5 години обичах друг. Имах и едногодишна връзка с мъж, към когото бях привързана, но не обичах, защото той не предполагаше това...Според теб равнозначно на дни ли са тези мои любови?? Странно...Сега обичам от близо 4 месеца, но няма смисъл да се надявам повече, затова се сбогувам вътрешно. А в душата му какво е ти не можеш да знаеш...А всъщност, можеш, ако си добър психолог и вникнеш в думите, но явно тук си се плъзнал по повърхността им:)
Дано не съм прозвучала грубо, но точно за трайност и отдаденост на чувствата съм абослютно наясно със себе си и мисля, че съм от рядко срещаните души, които умеят да се отдават безрезервно. И за мен това не е дрога, защото нямам индикирани зависимости към каквото и да било. Любовта е чудо, случва се. Нито може да се породи в епруветка - по изкуствен път, нито да се поддържа живо с изкуствени торове, нито да се унищожи - с киселинен дъжд примерно.
Мисля, че бях ясна. Но съм жена, която умее да си защитава любовта като тигрица, нищо, че съм иначе кротка...
След беса, който излях, всъщност проумявам, че това си е просто една шега:)))) Въпросът ти, де:))
Нещо съм била моментно ядосана:)) Както и да е, не страдам от липса на чувство за хумор, иначе:)))
А понякога... истинското щастие е просто до нас...
Нека имаме очи да го открием!
:)))
Ако истинското щастие е...просто до мен, то няма как да нямам сетивата да го открия. Но засега определено се губи някъде по житейските друми:))) Но когато ме навести, бъди сигурна, ще го разпозная:)
Поздрави - макар и доста зимно-заскрежени, в Бургас е необичайно студено, но важен е вътрешният градус. А той като че ли обещава скорошно затопляне:)))) Дано не се лъжа...
Да, когато се разведох, имах чувството, че никога повече няма да допусна мъж до себе си, няма да се влюбя, няма да изживея болка отново. Не, това усещане е измамно. Влюбих се, по-зряло, по-всеобхватно, след това - пак, фатално, но неземно красиво /за сега имам предвид:))/ Какви ли нови житейски алтерации ме чакат още...Вече съм любопитна да чуя новата Мелодия на Съдбата...
Пожелавам ти на добър час!
Усмивки!
Благодаря ти!
Приемам усмивките ти и ти изпращам среднощни такива:)!
Но ... кой както го харесва.
Чувството за вина е особен вид справедливост.
Познаваш ме вече достатъчно добре...
Прекрасен текст, невероятно нарисувана с думи любов. Може би 20 години вече не съм се чувствала така...
Нови Мелодии на годината няма още. Но щом като старата упорито мълчи, може би е съвсем логично да извиси глас нова такава. Някой ден. Не и сега...
И нямам вече чувство за вина. Никакво. Не съм била аз виновната, че съм избягала. На дълбоко интуитивно ниво съм усетила нещо, което така и не разбрах какво е точно, но днес получих внезапно един инсайт, в който мисля, че се съдържа отговорът, или поне голяма част от него...Прекалено е лично и няма да го споделям тук. Но мисля, че най-после съм наясно какво точно се случи...Там и тогава.
Поздрави!!:)))))
Но всъщност аз стихове не мога да пиша, нямам тази дарба да изливам думите в мелодично съчетание, носещо послания...Това е проза, прозата на живота, съчетан с една отчаяна, отритната любов. А може би истинните чувства пораждат силни думи, чийто заряд се усеща дори отстрани...
Поздрави и споделени емоции и чувства ти желая!
Има нещо вродено в нас, което сякаш ни кара да гледаме на всеки нов човек до нас като "за винаги", но дали това не е игра на природата. Защотото точно в нея няма връзки за винаги.
Струва ми се, че вече подхващаш хубавите нови акорди. Когато човек свири за удоволствие сам - ако някой го чуе и хареса - чудесно. Иначе ... слушателите (индивиди) така често са неблагодарни.
Но човешкият дух вечно е приласкан от подобни нови "мелодии, дочути зад ъгъла"...Там, където е новото, интригуващото, загадъчното...
Няма нищо завинаги. Само майчините /респективно/ бащини и роднински чувства...Уви, така е.
А новите акорди, долавям ги с музикантското си ухо...В далечни пространства, все още, като нежен и не напълно ясен напев от хипотетичен музикален инструмент:) Пък моите мелодии кой ли ще ги чуе:))) Пея си на върха на самотна планина. И надали някой ще долови ехото:)))
Не искам благодарност:) Нищо не искам.
Май ми се пее:) Ей така, просто сама. И пееща:)
Tихичко ще си стоя във ъгъла
като притихнала на дъното мида,
като нещо истинско във океана,
забравено и скъпоценно...
Ще съм тиха усмивка разляна
като топла вълна преди изгрев,
ще съм морската пяна -
бяла и чиста, на чайка напев
ще съм...
Ще ме имаш
винаги в най-дълбоките мисли,
в най-скришното кътче ще ме пазиш,
ще ме болиш
и тихичко, наум,
с мен ще разговаряш...
...и когато ме потърсиш,
когато поискаш
отново да ме срещнеш...
ще съм потънала дълбоко
в миналото,
в красивото,
в доброто...
като старо имане - дълбоко
в земята...
За да достигнеш до него -
трябва да си отдадеш душата...
И се усещам като мида, без бисера на споделената обич, но достатъчно мъдра да стои на морското дъно и да изпраща своите импулси любов...
Няма да даде душата си този мъж, за жалост...В неговата душа няма място за мен.
Но му пожелавам да носи онази топлина, която му дадох, като невидим талисман, който ще го пази и ще му напомня за една истинска обич, готова да изтръгне гласа си, за да говори на тайнствения език на Вечността...
Благодаря ти за поетичното погалване...Топли. Макар и да изпращам моята обич с последните отломъци вяра, която вече загасна окончателно. Днес.
Благодаря ти, че ме осветли по въпроса за този текст така вдъхновено.
Не го очаквах, но смятам, че няма нужда да караме хората да са добри.
Колкото до усета. Така е. Усещаме нещата. И интуитивно изчезваме.
А нямаш вина, че си избягала. Всеки сам да се оправя. Важното е да не се товариш с чужди неща.
По-добре да се забавляваш, както в текста, който така ти харесва. Надявам се ,че често ще го препрочитаме, за да не забравяме този усет за нещата. Такива неща трябва да се помнят.
Никога не помагай, ако някой не те моли за помощ. Пък и да те моли, еб. му м....., ама това е друга тема.
Не съм толкова разочарована от хората и текстовете им. Разочарована съм от собствените си постъпки. От вкуса си. От това, че не слушам усета си.
Зная, колко ме харесват, когато давам. И ще давам пак. Който го може, трябва да го прави.
Всичко се забравя.
Лек ден.
И да пишеш текстове, носещи съдържание за ... изпразване.
Не е ли нецензурно?!
И затова, разбира се, всичко им е простено, те не са подчинени на общите правила за добри обноски! Защото и двамата го желаят, защото търсят щастието! Могат да минават и през трупове!
Ти би ли го направила?
17.01.2009 23:56
Исках да ти разкажа. Беше ни хубаво. Каза ми, че имам финес. И съм различна. Повярвах ти. Щастлива бях. Сляпа слепица. За лъжата. Трябвало ти е моето тяло. Не аз самата. Да задоволиш някаква прищявка.
А аз те приласках. Аз те обгърнах. Аз те усещах. Аз те обливах с вълните си. Всяка капчица потичаше по теб. И се радваше. Светеше. Кристалчета. Бисерчета.Отразяваха слънцето. Носеха дъгата.
Къде отиваш? Защо ме оставяш? Омръзнах ти. Не знаеш каква съм магьосница! Няма да ти кажа сбогом. Винаги ще бъда с теб. Аз съм вода. А тя помни. Видях се в огледалната й повърхност. Навсякъде е. Около теб. В росата. В снега. В дъждовните капки. Не виждаш ли? Оглеждаме се в тях. Колко сме много! И всичките те предизвикват. И всичките ти напомняме. За себе си. Влизаш в морето. Няма спасение. Привличаме те. Дърпаме те. Надолу. Не можеш да избягаш.
Това е твоето наказание. Да бъдеш с мен. Без мен.
Автор: injir Категория: Лични дневници
Прочетен: 24 Коментари: 4
Последна промяна: 16.01 00:51
Коментари
1. temenuga - Невероятно проникновено вглеж...
16.01 14:38
Невероятно проникновено вглеждане в една на пръв поглед рутинна ситуация между сръхчувствителна душа, знаеща да обича, и мъж, който, мислейки се,че бяга от любовта, всъщност сам се дави в дълбинността на нейното тайнство...
Прекрасно!
Редактирай | Изтрий
2. injir - Роди се за теб.
16.01 20:26
И за прекрасната ти душа.
3. cefulesteven - "Това е твоето наказание. Да ...
16.01 20:54
"Това е твоето наказание. Да бъдеш с мен. Без мен."
Впечатляващо!!! Изключително силна, златна фраза!
4. esen - Страхотно разказано!
16.01 23:09
И поучително, влюбено, истинско! Прекрасно!:)
Изпратих го с добро, така искам, така го усещам, така трябва. Само добри помисли и импулси изпращам към него - мислено...
А за помагането - винаги помагам, дори да няма смисъл, но само ако бъда помолена, иначе не забравям поговорката "Няма ненаказано добро", човек не трябва да натрапва помощта си...
Благодаря на авторката - още веднъж!
И аз съм и се страхувам. Но това не значи, че не разбирам, че само тези, които живеят са щастливи.
Да, аз съм мъдра, защото не ми стиска да живея. Винаги намираме извинение.
А за несъвършената словесна прелест, недоразбрала усещането на интимния контакт, която така свръх те докосва и не те притеснява, че се убива личното за сметка на общественото, ви пожелавам да си напаснете. И да се съчетавате само хора с такива не...земни усещания.
За да няма недоволни.
На INJIR! повествованието нито бих могла да го разбера, нито ще се опитвам. Някой разказва на странични хора, как с другиго бил близък. Щото не може това да е между двама, трябва да е групово преживяване.
А за разните вълни и обгръщания, жив и здрав този, който ги усеща, и комуто вършат работа. Аз все още предпочитам живия допир, който стига да мен самата, а не само до този, който го ...дава и сам изживява, без мен.
Като изключим вида странна любов чрез вълни.
Казах си вече мнението...
А и в момента не ми е до тази проблематика, имам си чисто прагматични проблеми за решаване...
Рано или късно, тази идилична сага трябваше да престане...
Но тази нямаше честта да бъде от тях.
Вчера всичко приключи. Ей така, както дръзна да се роди. Тогава беше красиво, а сега - неочаквано и по некрасив начин.
Всичко свърши. Повече един ред по тази болезнена и вече отминала тема няма да напиша.
Оказах се духовно по-силна.
Може би си права, че именно аристократизъм на духа е нужен, за да преодолееш наранената си женска същност и да превъзмогнеш Его-то си...Така съм го чувствала, така съм го направила. Той мълча 3 месеца, след което се появи да ми каже /т.е. напише/, че не му е приятно и да не се занимавам с него. Изключително мило от негова страна...Можеше просто да ми каже: "Бъди щастлива".
А за мъжа, който ще иска да го направя щастлив...Просто точно в този момент съм загубила вяра...
Благодаря ти за разбирането от страна на една сродна женска същност...
Ако да ти е казал, че не иска да се занимава с теб, нямаше смисъл от всичко това.
Просто в момента, в който ти се представи, и веднага ще се сетиш, колко недостатъци има.
Не, ти не знаеш, какво искаш.
И тази гордост, за която говориш, е чиста проба излизане от положението на отхвърлен.
Аз съм за положението да не пренебрегваш човек, който идва при теб с добрите си чувства.
В твоя случай това изобщо ми се губи.
Несъответствие на думи и действия.
И ти не успя да ме убедиш. А време ти дадох много.
Разбира се, мен пък за какво да ме убеждаваш... Права си.
Но само наранена чест , инат някакъв и его.
Любов , извини ме, не усещам.
Нали точно аз нося любовта в душата си, няма как да не знам какво е. Не я искам, но ... дар. Къде да го денеш :)
Не пиши на тази тама, не мисля,че има още какво да ми кажеш.
Просто оставям последното си мнение, не знаеш, какво искаш, няма любов.
Ти този мъж не го харесваш, въпреки изникналите отнякъде чувства, защото нещо се дърпа.
Колкото до него, че си духовно по-богата от него - само ще добавя, поредното доказателство, че имаш неприятни усещания към него.
Дай Боже към другия да си била по-мила. Може би даже прекалено.
И няма нужда да насилваш нещата.
Както стана ясно, проблемът тъга, печал, мъка вече не те тормози, за да се чувствам задължена да се спра и да обърна внимание на този проблем.
За този мъж - така е. Изключително талантлив, но студенокръвен като човек, бих казала жесток дори. Така се отнесе. След като години демонстрираше /уж/ интерес и повтаряше какво "съкровище" съм...Това е неговият морален кодекс, не мога да го виня, че е такъв. Изпратих го с добро и любов. Но точно в този момент, когато осъзнах, че любовта ми остава с протегнати безутешно в празното пространство ръце, дойде и знаменателният момент на отрезвяването.
И си права, вече се събудих от заблудата. И може би ми бе необходим този период, в който позволих на цялата болка да премина през мен и чрез думите ми да се неутрализира, както и да получи своя лек - чрез коментарите на всички ви тук...
За Бергман - обожавам го като творец, ще намеря непременно автобиографичния му роман, не ми е попадал все още.
Да, величието на един мъж не се състои във факта, колко жени е низвергнал и по колко по-грозен начин, а точно обратното...Колко жени е обичал истински и колко жени е уважил с поведението си, дори откланяйки чувствата им...
Благодаря ти за подкрепата!
Историята свърши. Повече нито дума няма да напиша за нея. Минало-свършено.
Живо е, има го. И е несравнимо с посредствеността на това, което последва...
Поставям ръка върху нежната му същност. И му благодаря. То може би ме пази жива, въпреки грозотата на това, което ми се случва и опровергава ежедневно чувствителната ми и мечтателна натура...
2. Тогава, когато...
3. Стъпалата, през които преминава душата
4. Партитурата на живота
5. Какво осъзнах...
6. Tя
7. Спомени от...бъдещето
8. Новата книга на една отказала се от попрището журналистка
9. Свръхсгъстеността на емоциите
10. Кръговратът на чувствата
11. В търсене на точната улица
12. Американска мечта в горчив вариант
13. Кафенето "При Смехурка"
14. Раздвижване на пластовете
15. Вопъл към невъзможността
16. Пътят до Прошката